ХРИСТО ИВАНОВ*
Разказват, че като президент Бил Клинтън си напомнял кое е важното, като държал на стената си надпис: „Икономиката, глупако!“ С последния си доклад Европейската комисия (ЕК) също закача на стената на кабинета на властта в София един приоритет – назначенията на високи държавни постове.
ЕК изброява всички скандали в Конституционния съд и ДАНС и прозрачно намеква, че ако управляващите продължават да игнорират сериозните проблеми на текущата кандидатура за главен съдебен инспектор, тя също може да се превърне в криза. Подчертава и вниманието, с което ще проследи избора на нов председател на Върховния касационен съд.
От друга страна, докладът прилича на гробище за домашни любимци, из което белеят костите на всички органи, които бяха създавани и преустройвани като „решителна стъпка“ в борбата с корупцията и „пробив“ в реформата: комисиите за конфискация и за конфликт на интереси, специализираните съд и прокуратура, Висшият съдебен съвет и инспектората към него, БОРКОР и ДАНС. Ако в процедурите по конституиране на тези органи е имало някаква публичност, докладът документира техните пороци. В случаите, в които всичко е минало тихо и под масата – става ясно, че комисията отдава последвалите провали точно на този факт. Докладът настоява за осигуряване на отговорно лидерство за реформа. А препоръките са фокусирани в огромна степен точно върху темата за назначенията.
Очевидно ЕК придава нарастващо значение на процедурите, по които се избират хора на ръководни позиции като гаранция, че така може да се излъчат неопетнени, компетентни и независими лидери, способни да проведат реални реформи. Този приоритет се отнася на първо място за съдебната власт, но ЕК настоятелно препоръчва разпространяването на модела за всички органи в обхвата на мониторинга.
Това не е случайно. Въпреки че процедурите за назначения не могат да бъдат магическото средство, което самостоятелно и веднага да реши всичките ни проблеми, те могат да имат ключово значение за постепенното спиране на гнилостните процеси в главата на държавната ни риба. Докато в класическата конституционна теория държавната власт е разделена на три, модерното държавно строителство предполага една сложна екосистема от специализирани регулаторни и контролни органи, в сложни взаимни баланси и всеки със своята специфична мяра на независимост. Властта се взема на избори, но реалното разгръщане на едно управление става чрез попълване на ръководните постове в целия този институционален периметър. Докато по телевизията показват няколко „супергероя“, реалните резултати в края на мандата зависят от това как работи тази система, а значи и от това какви хора и с какъв мандат я оглавяват.
Точно това е и теренът, на който се презарежда и консумира тайната власт. Кръгове, кланове, лобита и прочее ята корупционни скакалци, имат за главна цел да спазарят свои хора на тези ръководни позиции и след това чрез тях да участват в раздаването на порциите. Това са аортите на корупционната кръвоносна система и поставянето им под обществен контрол е важно за нейното постепенно пресушаване.
Точно за това огромната част от големите сътресения в последните години са свързани именно с подобни назначения. На пръв поглед процедурите не доведоха до позитивен резултат – освен няколкото скандала те не попречиха на провеждането на спектакли, изобразяващи прозрачност, но водещи до същия резултат.
Ако обаче си дадем сметка, че изчистването на държавното управление не може да бъде еднократен акт, процесът, на който сме свидетели, не е толкова безнадежден. Дори в началото да не водят до назначаване на качествени лидери, тези процедури доказаха, че имат ефект.
На първо място, за първи път на политическата сцена се появи фигурата на „неизбираемия кандидат“. Ако преди нашият елит беше един колективен Калигула, който можеше да вкара и коня си в държавната власт, днес това става все по-трудно. Макар и мъчително бавно, партийните и котерийните тартори започват да схващат, че преди да издигнеш някого, не е зле да пуснеш името му в гугъл. Това пък на свой ред значи, че мераклиите за кариера ще трябва все повече да внимават какво излиза за тях в търсачката. Така постепенно периметърът за красив живот, непомрачен от съобразяване със закон и морал, се ограничава.
На второ място, видно е, че там, където процедурата осигури някаква прозрачност и време за реакция и общественото ни мнение някак успее да се фокусира върху нея, възможност за граждански контрол има. Засега под формата на стопиране на нетърпими кандидатури. Постепенно някой ще направи и великото откритие, че издигането на качествена кандидатура в една процедура, която насочва медийното внимание към този факт, може да донесе повече политически капитал от пробутването на поредния съмнителен тип с тефтерче.
Изводът е, че за всички подобни назначения е наложително въвеждането на единен процедурен стандарт. Той следва да включва следните минимални елементи:
– Прозрачност на процеса по издигане на номинации – трябва да е ясно как и по какви критерии е била излъчена точно тази номинация и кой поема отговорността за нея.
– Проверка на качествата и съмненията – трябва да има много ясно задължение за органа, провеждащ избора, да направи собствена изчерпателна проверка за наличието на професионални и нравствени качества и да изчисти всички разумни съмнения, които съществуват в общественото пространство. Това трябва да стане не чрез събиране на всякакви бележки и удостоверения, а в рамките на собствено проучване. За да се гарантира неговата сериозност, то трябва да бъде достатъчно прозрачно, като всички документи се публикуват. А в процедурата по изслушване да се гарантира правото на медиите и заинтересованите лица да поставят въпроси и да получат реални отговори.
– Гарантирано обществено участие – медиите и заинтересованите групи и организации трябва да имат гарантирана възможност да участват в обсъждането на правилата на процедурата и формирането на съответната комисия, която ще я проведе; да получат цялата необходима информация за кандидата, да проследят работата на избиращия орган и да поставят въпросите си по време на обществено изслушване.
От инструментална гледна точка това предполага:
– Разписване на конкретни изисквания за начина на издигане на номинации и неговото документиране.
– Създаване на комисия по избора с обществено участие в този процес и с административен капацитет.
– Задължение за публикуване на максимално широк кръг данни за кандидатите и подготовката на подробен доклад, в който комисията по избора да отрази какви проверки е направила и какви са изводите .
– Провеждането на обществено изслушване с ясен регламент и гаранции за възможност на медиите и заинтересованите лица да поставят въпроси и да получат отговор.
В идеалния случай подобен стандарт ще кристализира в демократичната ни практика. И съдейки по собствените ми наблюдения, това постепенно се случва. Когато преди няколко години започнахме да настояваме за подобни процедури, това звучеше напълно безсмислено на всички. Днес вече има много висока степен на обществено очакване за правила за назначенията. Но подобно натрупване изисква време и ако не сме готови да чакаме години, стандартът трябва да бъде фиксиран нормативно.
Доколкото става дума за много широк кръг органи, чието ръководство се назначава от различни институции и държавни власти (от парламента, правителството, съдебната власт, президента и пр.), често в комбинация, въвеждането на подобен стандарт би изисквало масирана ревизия в множество закони и подзаконови актове. Предимството на този подход е, че така може да бъдат отчитани съответните специфики. Алтернативно това би могло да стане с отделен рамков (но подробен) закон.
Проблем и на двата подхода е, че законодателят е доказал своята неудържима склонност към шикалкавене. Дори дадена материя да бъде уредена по приличен начин, с преходните и заключителните разпоредби на някой друг закон винаги може да се промушат ревизии, които да обезсмислят всичко.
Най-сигурно би било основата на този стандарт да бъде заложена в конституцията, за да се гарантират максимално широк обхват и стабилитет. На тази база вече може да се приеме рамков закон или типови промени в специалните нормативни актове, без страх от номерата на парламентарните лъвове и лъвици.
* Авторът е юрист, програмен директор на Българския институт за правни инициативи
Източник: Вестник „Труд“
